Не може да има съмнение, че при всяка по-забележима шумотевица на югозападната ни граница се свиват сърцата на всички българи; и това не е никак чудно, понеже грамадната част от днешните обитатели на държавата ни са свързани по някакъв начин с Македония – повечето от нас по произход, родово.
И наистина няма как да не сме разтревожени – вече от много време – дали заради дебългаризацията на областта, дали заради нейната деславянизация; началото на тези процеси могат да се отбележат още в Късното средновековие (вж. Успоредици), но особеното ни безпокойство е по-скорошно, от седемдесетина години време.
Няма точно сега да стане дума за създаването на така наречената македонска нация след края на Втората световна война; не е това днешната ни задача при толкова други новини от югозапад. Друга е идеята ни, да погледнем към началните исторически етапи, през които България започна да губи областта Македония.
През последните десетилетия обстановката там навлезе в съвършено нов етап – на етническо прочистване на Западна Македония и на установяване на политически контрол над цялото Повардарие и създаването там на трета албанска държава; последните събития – гневното нахлуване в Събранието на БЮРМ при избирането на Талат Джафери от албанския Демократичен съюз за интеграция за председател на Събранието при безсрамното политиканстване и съучастничество на Социалдемократическия съюз на Македония – трябва да се възприемат именно от тази гледна точка.
Съвременният етап от албанското завоюване на Македония започна да се подготвя отдавна; още при съществуването на Социалистическа република Македония (СРМ) като част от Югославия през 70-те и 80-те години на миналия век. По това време вече бе станало ясно, че в рамките на безумното, често напълно измислено етническо раздробяване на Югославия се стигна до обезправяването на славянското население на Македония.
Албанското малцинство все повече демонстрираше своята незадоволеност от пълното си равноправие сред останалите народности в републиката и проявяваше – вече съвсем не потайно и скрито – политически апетити. Етническото противопоставяне в СРМ в резултат на агресивните албански стремления в средата на 80-те години вече можеше да се забележи съвсем отчетливо; не толкова, колкото в сръбската област Косово и Метохия, но напълно различимо. Дотолкова, че оповестяването на началото на нашия Възродителен процес бе посрещнато с нескрито възхищение навсякъде в Повардарието; и това се подчертаваше винаги при честите лични срещи.
На един от многобройните и твърде популярни „събори на дружбата“ в Щип между пограничното население от двете страни на българо-югославската граница възрастен продавач на печен сланутък – любима занимавка там, както люпенето на слънчогледово и тиквено семе у нас – въздъхна тежко, поклати глава и рече на баща ми на напевния си местен диалект: „Хубаво решихте националния въпрос у вас, ама ние какво ще правим с нашите шиптари…“; и това бе случка в напълно еднородните етнически източни части на СРМ…
В средата на 90-те години македонските албанци вече наглееха открито и умишлено агресивно; в ресторанта на хотела в Битоля, където бях на археологически разкопки, всяка събота и неделя се правеха безумно шумни и протяжни албански сватби, които огласяха с албански турбофолк половината град и никой не смееше да им направи дори бегла забележка. При това сватбите бяха на албанци от околните села и даже от по-далече – в самата Битоля албанците се броят на пръсти; и това не можеше да не става организирано и под диктовка – прииждаха младоженци именно в почти изключително славянската Битоля, за да „завоюват“ славянското културно пространство. Не, наистина нямаше как това да не става организирано; такива експанзионистични похвати албанските заселници в Македония ползват още във времето на Късното средновековие и тук непременно ще се върнем на тия събития.
* * *
Огромната част от българите недоумяват като как основните партии в БЮРМ – Вътрешната македонска революционна организация-Демократическа партия за македонско национално единство (ВМРО-ДПМНЕ) и Социалдемократическия съюз на Македония, които имат общо 100 места в 120-местното народно събрание, при общо 20 места за четирите партии на албанското малцинство, се изхитрят – при това подавляващо мнозинство, което може да им бъде достатъчно за всичко, което решат – да поставят пред смъртна опасност държавата си. Водачите на двете големи партии на славянското мнозинство в БЮРМ обаче по-скоро са готови да си прегризат гърлата, да подарят властта – Събранието, езика, честта си, но не и да се споразумеят за общо управление на изстрадалата си държава.
Не е за чудене; отсъствието на единство, яростното преследване на властовия кокал и взаимната ненавист дори пред лицето на най-страшната опасност не са ли характерна особеност и на българската политическа класа?! Впрочем византийските летописци са отбелязали тая особеност у славянските племена доста отдавна; византийският „Стратегикон“ от 582–602 г., за който преобладаващата част от авторите са убедени, че е дело на пълководеца, а сетне и император Маврикий (582–602), отбелязва недвусмислено:
„Те [славянските племена; антите и славините] живеят в безвластие и взаимно се ненавиждат. … Неверни са във всяко отношение, не се споразумяват при преговори и отстъпват повече от страх, отколкото чрез подаръци. Така че, ако помежду им се яви разногласие, те или не достигат до споразумение, или пък, ако се споразумеят, веднага други нарушават решението, като всички противници враждуват до смърт помежду си и никой не иска да отстъпи другиму … Понеже те имат много князе, при това несговорчиви помежду си, не е неуместно някои от тях, и особено тези, които са по-близо до границата [с Византия], да бъдат привлечени или с обещания, или с дарове…“
Като че е ясно; липсата на единение е прастара славянска черта. Ще трябва доста да се потрудим – и ние, и всички останали славяни – за да я преодолеем; с общи усилия, предполагам; задължително.
Закъсняло архитектурно предложение за паметника-фонтан на Александър Македонски в Скопие; така той нямаше да бъде по-малко кичозен, но поне щеше да е исторически по-верен*
Сигурен съм, че значителна част от българите често сравняват поведението на властниците в Скопие през последния четвърт век, а и малко повече, с приписваното на щрауса заравяне на главата в пясъка при опасност; тамошните правителства от много време насам имат един-единствен враг – България и българите, българщината като цяло. И това пред лицето на засилващата все повече и повече албанска агресия срещу славянската държавност в Повардарието.
Наистина, не е съвсем справедливо сравнението със заровената в пясъка щраусова глава; зоолозите твърдят, че щраусите изобщо не постъпват така при опасност. Погрешната представа е създадена отдавна – от Плиний Стари (22/24 г. н.е. – 79 г. н.е.) в неговата „Естествена история“ (около 77 г. н.е.); цяло чудо е, че е толкова устойчив тоя мит.
Въпреки това ще приемем сравняването на БЮРМ с щраус; в I в пр.н.е. старогръцкият историк и митограф Диодор Сицилийски (90 г. пр.н.е. – 30 г. пр.н.е.) пръв от известните ни автори споменава щрауса, като го назовава στρουθο-κάμηλος (в съвременния гръцки език е същото, но без тирето), сиреч врабче-камила. Същото е и научното название на щрауса, дадено му от Карл Линей (1707–1778), но на латински – Struthio camelus. Ясно е защо първите естествоизпитатели оприличават щрауса на камила – заради силуета; но и заради очевидното си затруднение да намерят достатъчно опорни точки в известното им, за да опишат нещо толкова причудливо като щрауса – птица, но не лети, повече тича и с твърде малка глава в сравнение с тялото – не е твърде умна, но е особено отмъстителна, точно като камилите; изобщо – врабчокамила.
Нещо като нищо, точно като съвременната БЮРМ; и тя ще си остане такава, ако водачите на партиите на славянското мнозинство там не се вземат в ръце (по-точно – за ръце) в най-скоро време, за да дадат достоен отпор на албанската експанзия. И да се отърсят от западните си съветници задължително; трябва да им е напълно ясна западната стратегия – земите между Дунав и Синьо, Бяло и Черно море трябва да престанат да бъдат славянски. Та нали точно заради това са всичките западни напъни за разсипване на славянските държави на полуострова ни…
* * *
Успоредици
Пръстен на кралица Теодора, дъщеря на българския цар Смилец (1292–1298), съпруга на крал Стефан Дечански (1322–1331) и майка на цар Стефан Душан (1331–1355); с надпис на среднобългарски: „Който го [този пръстен] носи, да му помага Бог”; високопробно злато и ниело; открит в гроба на кралицата в обителта Банска в областта Косово през 1915 г.; изработен преди 1322 г.; Народен музей – Белград
Началото на етническата мешавица в областта Македония ще трябва да отнесем във времето на наследниците на цар Иван Асен Велики (1217–1241) – малко след като България губи окончателно при цар Иваница Асен (1197–1207) областта Косово. Политическото и военното отслабване на България след средата на ХIII в. отваря вълчи апетит на младата сръбска държава. Тя става трети основен претендент за влияние в областта, като в бъдеще ще внесе съвсем нов елемент в политическата игра, етническия.
До този момент, изглежда, на никого не му хрумва да оспорва българския характер на обитателите на областта, та чак до бреговете на Синьо море. Само Албанските планини са обитавани, но доста хаотично, от наследници на старото балканско население, примесени изобилно със сравнително скорошни славянски заселници от българската група, а съвсем на север – и от сръбската група.
Сръбските мечти засега се разпростират само в Северна Македония. В средата на 1259 г. въпросът с влиянието в Македония е на практика решен след битката при Битоля. Никейските войски разгромяват безусловно епирския деспот. Никея, наследена от цариградските Палеолози, за десетилетия напред ще има решаващо влияние в Централна и Южна Македония чак до Синеморското крайбрежие.
Амбициозният Стефан II Милутин (1281–1321) превзема „славния град Скопие“ и околностите му още през първата пролет на своето дълго управление. Чак след година и нещо цариградският император Михаил VIII успява да събере сили за наложителния отговор, който така и не бил даден – престарелият император се поминал малко след като с войската си напуска престолния град.
Новият император Андроник II (1282–1328) е повече загрижен за душата си май, та той и зет му Прогон Сгур засипват с имоти и скъп, везан със злато и сребро дворцов текстил охридските архиепископи. Българският царски двор пък остава зает с оцеляването си от татарската напаст и в края на ХIII в., и в първите години на ХIV в. даже. Твърде правдиви са, изглежда, тежките думи на летописеца Георги Пахимер – цар Георги Тертер Стари (1280–1292) не бил „в състояние да помогне [дори] на себе си“. Македония е оставена на сръбските набези.
През есента на 1283 г. сръбски отряди достигат до поречието на Средна Струма, до Сярската област и чак до границите на Света гора. След известно затишие, през 1296 г. крал Стефан Милутин завладява трайно западните части на областта Македония до Драч на брега на Синьо море. Тези завоевания на практика Византия признава след тежки двугодишни преговори, водени от Теодор Метохит, като в добавка на Стефан Милутин е обещана четвърта по ред съпруга – Симонида Палеологина, дъщеря на Андроник II.
Известна е любопитната история на този четвърти кралски брак. Малко преди византийското предложение Стефан Милутин получава от деспот Елтимир предложението на вдовицата на цар Смилец (1292–1298), известна само като Смилцена, за брак, при това с нечувана зестра – цялото Българско царство. Чудно е, но обединение на България и Сърбия не става, предпочетен е византийският вариант. Стефан Милутин е тържествено венчан за едва 6-годишната Симонида в Солун през пролетта на 1299 г. Този труден за разбиране брак ознаменува първото гръцко-сръбско разделяне на безспорно българската област Македония, люлка на второто етнообразуващо ядро на българската народност, политическо и военно средище на българската държава при царете Симеон Роман, Самуил, Гаврил Радомир и Иван Владислав от 976 до 1018 г. Земите на север от Щип-Прилеп-Охрид са закрепени трайно към Сърбия заедно с изцяло българското им население.
Областта Македония (границата е с плътна червена линия). На заден план – част от короната на Охридските архиепископи „на цяла България” и „пастири на българите”, краят на ХVІІ в. Изработена във Венеция от 2,7 кг злато и сребро, 8 лейкосапфира, 260 рубина, 4 граната, 75 берила, 56 изумруда, 4 емайлови медальона и филигранни нишки; Национален исторически музей – София
В началото на ХIV в. българските владетели успяват да погледнат към ставащото в Македония. След десетилетия на борба с татарската опасност съседно Косово изглежда напълно загубено за българската корона, но не и Македония. През 1304 г. цар Тодор Светослав (1300–1322) започва военни действия срещу Византия, но с ясна антисръбска насоченост. Завладените от българите земи в Тракия, включително и по Черноморското крайбрежие, са напълно законно и трайно присъединени към България. Макар и непряко, Търново отново става важен фактор в македонските събития.
Несъмнен връх на българските усилия за връщането на югозападните български земи е походът на цар Михаил Шишман (1323–1330) през 1330 г. В същото време Византия, като използва размириците в Сърбия, успява да си върне южните части от областта, та чак до Битоля. В края на пролетта през Искърския пролом българската войска в съюз с влашкия войвода Иванко Бесараб и с татарски отряди поема към Велбъжд. Крепостта Земен, която се намира малко над днешната обител с известната си църква, пада първа.
Изчакването не донася никакво предимство, напротив сърбите набират нови отряди и изравняват силите. Въпреки сключеното примирие на 28 юли 1330 г. сръбската войска напада опразнения български лагер. В последвалия разгром не само загива българският цар, сложен е кръст за дълго на българските усилия за връщане на Македония.
Не след много време кратката политическа нестабилност и в Сърбия, и в България е сменена от продължителна политическа устойчивост и в двете държави. Новите времена са ознаменувани с нов династичен брак, както е прието по това време. Сестрата на цар Иван Александър (1331–1371) Елена е изпратена почти в изгнание като съпруга на новия сръбски крал Стефан Душан. Сякаш само това чакал, Стефан Душан заема, при това твърде необезпокояван, „ромейската [владяната в това време от Византия] земя дори до Стримон [р. Струма] и Амфипол [на десния бряг на реката, близо до брега на Бяло море]“, според летописеца Никифор Григора. Така е прекъсната сухоземната връзка между Цариград и Солун, пътят на юг и към царската корона за Стефан Душан е открит.
Отдавна е направило впечатление, че най-могъщият сръбски владетел се оказва едновременно внук на Анна Тертер, дъщеря на цар Георги Тертер Стари (1280–1282), син на Теодора, дъщеря на цар Смилец (1292–1298), и съпруг на Елена, сестра на цар Иван Александър, което го прави етнически пò българин от много от търновските владетели. Ще прибавим към това и необяснимия му стремеж все на юг, към старата българска столица Скопие.
В крайна сметка така нареченото Душаново царство в своя разцвет е съвсем в границите на Самуилова България, нея, макар и за съвсем кратко, възстановява Душан. Не може да се пропуснат, освен всичко това, и необяснимо прекрасните отношения с Иван Александър. Показателна е и титулатурата на Душан като крал – само „на сръбските земи и на поморските [в областта по протежение на Синеморското крайбрежие]“. Няма как, ще трябва все някога да се замислим по-издълбоко за същността на Душановата държава до 1346 г., т.е. до царската му коронация, нарочно ще се повторим, в старата българска столица Скопие на Великден същата година.
* * *
Несъмнено ще е любопитно да се хвърли още сега съвсем кратък поглед върху демографското състояние на някои части от Македония, които точно днес в БЮРМ са изпълнени с етническо напрежение, при това във време около и малко след османското нашествие.
Дебър и Дебърско от векове са на границата с албанските племена. През ХV–ХVI в. в Дебърската каза се правят два обширни описа на данъкоплатците, запазени днес в цариградските османски архиви. Както и всички подобни документи, те съдържат безценни сведения. Първият опис е от 1467 г., а вторият – от 1583 г.
Християнските семейства през 1467 г. са точно 2110 и така Дебърско все още е верски напълно хомогенно, с абсолютно незначителен мюсюлмански примес от турски чиновници и дребни феодали (Ал. Стояновски, 2001). Някои данни позволяват да се разграничи населението етнически. Преобладават българските имена, което не е изненада, разбира се. Все още значителен е делът на сръбските окончания на родовите имена, което категорично показва, че сръбското население, което се заселва от началото на ХIV в. насетне, все още обитава части от Македония и след края на сръбската държава. Век и нещо по-късно според сведенията в описа от 1583 г. сръбското население практически отсъства в Дебърско и последните следи от Душановото царство са вече стопени.
С оглед на по-сетнешните събития по тези земи важно е да се погледнат неславянските (небългарските и несръбските) имена. Преобладаващата част от тях са албански, но не е възможно винаги да се различат от имената на албанизираното влашко и вероятно, гръцко население. Във всеки случай западните части на Дебърско – вилаетите Долен Дебър и Черменика, имат преобладаващо албанско население, като не забравяме пак горните уговорки.
Мюсюлманското население през 1583 г. е вече значително, цели 1303 от общо 6915 семейства. Значителна част от тези мюсюлмани са означени като „син на Абдула“, което е сигурно указание за обърнати в исляма християни. Данните са категорични, че исляма приема по-често албанското население, а ислямизацията на българските села върви крайно мудно.
Подобно е състоянието и в Струга. Според данъчен опис там от 1582 г. вярата си запазили 241 от общо 299 обитаващи градчето семейства. В Охрид поради големия брой държавни чиновници мюсюлманите са повече в процентно изражение.
Разбира се, че във вековете, които са по-близо до нашето време, сведенията за етническите и демографските промени в областта Македония ще стават все повече, през ХIХ в. и особено през току-що изминалия ХХ в. те нарастват вече лавинообразно. Основните характеристики на албанското завладяване в западните и в северозападните части на областта Македония ще останат същите.

Източник: Иван петрински,  http://glasove.com

Submit to FacebookSubmit to Google PlusSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn




JSN Epic template designed by JoomlaShine.com