При целия ми позитивизъм и вяра в това, че все пак българите ще се оправим и ще оцелеем, дори и мен ме напада отчаяние понякога.

Гледайки как изтича през граница най-ценният ни капитал – българите и всеки път, когато разбера, че някой от хората с активна позиция, бил до мен на улицата, вече толкова му е писнало, че гледа към летището и сърцето ми се свива.

Знам, че навън е по-зле, не заради друго, а заради заблудата, че щом имаш работа и не си гладен, нещата са наред, докато всички крачат към същата кланица.

И ако в България имаме реални шансове да се преборим за живота си, само ако сме обединени, навън такива няма да има и то не заради хората, а заради системата, която е еднаква навсякъде, само че там е по-силна, по-внимателна, по-прикрита, докато тук си е зла, озъбена и съвсем явна.

Никога не съм била главнокомандващ, а усещането ми е като на генерал, който остава без армия

Мариана Христова, Фейсбук

Submit to FacebookSubmit to Google PlusSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn




JSN Epic template designed by JoomlaShine.com