Не остана актриса или певица – от по-известните, която да не разкрие с 30-годишна давност, как Живков я поканил на танц, как и шепнел в ушенцето, как я питал има ли нужда от апартамент и други врели-некипели. А истината беше, че тъкмо въпросните хубавици му се нахвърляха на горкия Живков, за да си изкрънкат нещо: жилище, звание или нещо друго. Обаче сега го изкарват неудържим еротоман, някакъв сексуален караконджул, който за нищо друго не е мислил – освен да задоволи нагона си. И кога е сварил тогава да разсипе държавата?

Все пак, фантазиите на въпросните булки са поносими – щом им е кеф, нека се правят на поборнички с напъните на Правешкия Казанова. Послъгват за негова сметка – но за дреболии. Обаче Клетата ни История се опитват да я заблудят и за далеч по-важни неща.

Антон Тодоров, в когото Бойко се влюби, след като беше наречен от него „шайкаджия“, върши доста полезна работа – особено, когато чопли икономическите досиета на Голямата лъжа, наречена Преход. И тъкмо да му се зарадва човек – и той намъква кубинките си и почва да гази Истината. Тия дни написал, че Блага Димитрова била „много близка с висшата комунистическа номенклатура“. Е, ако горката Блага е била „много близка“ – то какъв е бил тогава бащата на Цветан Цветанов, който е бил шофьор на шефа на ДС Григор Шопов. По-голяма близост е направо невъзможна – но не е известно въпросният довереник да е изпуснал дори някакъв плах звук на несъгласие с властта. Както, впрочем, и самият Цветанов – също „шайкаджия“ /герой на книгата на Антон „Шайка“/. Били са близки, но са мълчали като пънове. А Блага уж е била близка – но създаде доста ядове на онази власт.

Какво се опитват да направят новите летописци? Ето какво: да принизят всякаква проява на инакомислие от онези години – а след това да представят пред днешните балами някакви нови „дисиденти“. И така да изкормят Историята. Бойко също трябва да внимава да не го изкарат и него дисидент – заради убитият му дядо.

Преди „Промяната“, всяка форма, всеки знак на несъгласие бяха важни. Новите чистофайници обаче все подмятат, че в „ония“ години инакомислието не било изразявано достатъчно ярко. По този повод, покойният сатирик Станислав Стратиев веднъж каза: „А вие на какъв език мълчахте?“

Насилват непрекъснато Истината. Вижте само, какво се случва с един Плевнелиев – няма отърваване от този навлек. Преди няколко дни пак цъфнал по Би Ти Ви – и започвам да си мисля, че има някаква форма на корупция в тия му гастроли, при това по-тежка от обичайната. Той е третият от „шайкаджиите“ на А. одоров. Вестници, които искат да минават за „сериозни“, се държат направо неприлично сервилно с него. Слушат го със зяпнала уста да ръси небивалиците си. А той е заразителен фантазьор – дори очевидните си провали може да украсява като коледна елха.

Няма нормален българин, който да не се втрещи от нелепото му твърдение: „Бях президент, но и кризисен мениджър“. А беше само един номинален президент, посочен от Бойко – обаче сега се самооблащава неуморно. Но го слушат и го опаковат в три слоя лъскава хартия. Може би, за да оневинят самият Бойко.

Хвали се като някакъв разюздан „мангал“ – тази дума веднъж се появи в сайта на президентството му, не е моя – но търпеливо приемат налудните му изхвърляния. Едно от тях е, че бил икономисал милиарди на българския народ?! Продължава да се хвали и с прословутия „София тех парк“ – и то при очевадния провал на този проект, който профука над 80 милиона лева. А предстои да бъдат хвърлени на вятъра още 40 милиона.

Удивителен е и начинът, по който днес говори за Бойко – видимо покровителствено, небрежно го погалва по главицата от време на време. Хак му е на Падишаха.

Изповедите му са по-подходящи за някое хумористично издание, редактирано от трайни алкохолици. Щял да застане на „барикадата“, ако България се отклони от правия път. Барикадата сигурно ще е направена от тапети. Сам се отказал от надпреварата за втори мандат, макар да имал „подкрепата на народа“ – но отново щял да ни навести като президент?!

Човек трябва да е напълно анестезиран, за да изслуша всичко това. Но едно нещо е невъзможно да бъде изтърпяно: когато Плевнелиев казва, че „не търпял безобразия“. Той, който направи нещо съвършено безобразно – срещайки се тайно във Виена с шефа на ЕВН Шишковиц, принизявайки по един отвратителен начин ролята на президента до тази на обикновен търговски посредник.

Ей, защо не го питате за тази гавра с президентската институция? Кога ще го питате – или ви е сладко да гледа на вас като на онези балами, на които е правил астрологическите си шашми?

Въпросното му последно интервю по Би Ти Ви е направо тревожно. Плевнелиев започва вече се изживява и като специалист в авиационните дела – подтикът, макар и вероятно неосъзнаван от него, е да си съперничи с Радев. Фалшивият пилот/Водач – срещу истинският. Фалшивият мъжкар – срещу истинският. Той не разбира себе си, изобщо не успява да се проумее – това е факт. Затова и фантазира за себе си – а не се вглежда в себе си. Това е невъзможно за него.

Както изпращат фалшивите ни първенци – така ги и посрещат. И новият кабинет се коментира пак слугински. Цачева, например, приела всички „мисии“ и никога не се обидила. Това, че някой не е обидчив, вече минава за качество. Може да е пълен гьонсурат – но това няма значение, дори е плюс. Може скандално да се е провалил на изборите, защото си е послужил с лъжа – но и това няма значение. Нали не е обидчив.
Хайде тогава да му подхвърлим министерския кокал. Не се питат, дали Цачева има качества за правосъден министър – а дали гьонът й е достатъчно издръжлив.

Дребните, комични фалшификации вървят редом с едрите, от които все прокапва нещо мръсно. Представят по БНТ книгата „Литература на случаите от „Тютюн“ до „Хайка за вълци“. И изведнъж Ивайло Знеполски изтърси, че Радой Ралин играел ролята на шута на владетеля! Е, това е наистина е вбесяващо! Ами, защо вие не играехте тази роля, по дяволите – да сте шутчета поне за една минута, да кажете нещо крамолно, а не да седите върху езиците си.

Доста елейни статии се появиха след смъртта на Георги Данаилов – но в нито една от тях не се споменаваше, че той е сценарист на филма „В името на народа“. Режисьор беше Иванка Гръбчева, сценарият бе направен по едноименната книга на майка й Митка Гръбчева – една от „черните ангели“, които преди Девети септември са извършили няколко екзекуции в името на комунистическите си идеи. А на 12 септември 1944-а Митка разстрелва хладнокръвно достолепния български генерал Атанас Стефанов на площада в Луковит – без съд и присъда. Един Господ знае, как се примирява всичко това с убежденията на антикомуниста Данаилов – отгоре на всичко е изтърпял и Митка като съсценарист – направо може да мине за жертва на комунистическия терор.

Позволявам си да направя това уточнение, защото написах във вестник „Народна култура“ първата рецензия за „Деца играят вън“ – дебютната книга на никому неизвестния тогава Данаилов, беше изцяло положителна.

Между другото, твърдеше се, че от Митка Гръбчева се е плашел дори самият Живков, тя и до края ходела с пистолет в чантичката. Веднъж я интервюирах в дома й и казах, с целия си акъл, че не вярвам това да е вярно. Тя веднага отвори чантичката си – пистолета си беше вътре – а очите й в този момент бяха като дулата на два пистолета. Еха – можем да си позволим известна поетичност от време на време!

Кеворк Кеворкян, Фейсбук

Submit to FacebookSubmit to Google PlusSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn




JSN Epic template designed by JoomlaShine.com